Тази сутрин, в тъжна, сива мокрота, си спомних старо стихотворение “Вали, вали – и все не извалява…” В автобуса съм сам с кондукторката и шофьора. Между нас – мълчание. Мъглата отвън е влязла вътре, смесена с цигарен дим. (Не, няма да го мъмря, само това ми липсваше… точно в тази ноемврийска сутрин).

“Ай, божке ле! Чудовищата пак са тук. Нищо не ги спира!” Трима доста по-възрастни от мен чакат на спирка. Къде са хукнали в този дъжд, питам се и аз. Но възклицанието на жената с касовия апарат ми даде отговора. Нали са чудовища, “нямат спиране”!
Най-старото чудовище вади десет лева за билетче от двайсет стотинки. Касовия апарат се готви да проклетисва, изрича “Ей, нямаш ли…!”, но най-младото чудовище от трите смирено и умиротворително, съвсем нетипично за чудовище, вади едно левче: аз, казва, му плащам билета и за мен билет от осемдесет стотинки.

Слизам една спирка по-рано. Зарязвам автобуса, пълен със стари хора и чудовища. Прибирам се и заставам пред огледалото. Взирам се в себе си: човек ли съм, чудовище ли съм…